В действителност българинът си остава българин (и слава Богу!), макар и вече европеец, с повече възможности, съответно и с повече желания. И ако откакто сме в ЕС, българинът премина от турско на виенско кафе или силно еспресо, то българинът продължи да си прекарва голяма част от времето по кафенета или други заведения за забава и социален живот. Така кафенетата си остават вкоренени в изразяването на социалната ни същност и типология – мястото, където българинът не престава да се оплаква, че народът ни няма пари, а той всъщност все повече забогатява, все по-добре изглежда, все по-големи къщи строи, все по-луксозни апартаменти закупува и обзавежда, все по-нови коли вкарва на пазара, все по повече кафенета обикаля, и все пак – все по няма пари.

Фактически, луксът на комуникациите като елогия на непрестанни приказки и споделяния в нашите среди, и който ние, като нация си позволяваме във всекидневието ни, не се среща често (това е бележка от автора, който преминал през много страни в търсейки на партньор за кафе или бира във вторник вечер след работа, е намирал утеха единствено от страна на съ-националник или някой усмихнат балканец!)

Това ни даде „Европата” - запазване на същността ни, била тя положителна или отрицателна, но размноважане и разпростиране на детайлите й.

Българинът откри нови хоризонти – мнозона млади заминаха далеч в търсене на по-добро, каквото ЕС ни каза, че предлага (за това ли толкова дълго чакаха фактическото ни присъединяване?), но пък и много други, изучени млади се върнаха обратно в България, с желание да споделят динамичното социално и културно израстване на държавата си. Какво ли смятат те сега? Кафе Бабел ни дава възможност на всички нас да изразим свободно мнението си и желанието си да видим България в светлината, която смятаме, че й отива и й се отдава.

България се разнообрази – макар и не в смисъла на девиза на ЕС – „Убединени в различие”. В Бългрия принципът, за сега, е обратен – Колкото по-различен, толкова и по-самотен!

И все пак, дори и да оставим на страна проблемите ни с малцинствата и слабите социални групи (което е трудно, понеже са измежду най-очевидните!), България покри стандартите за най-много стоки нахлуващи на пазара, които удобно за масовия българин, оставиха на заден план националното ни производство. И така, за да се съобразим и с принципа на конкурентно-способни цени, много от българските стоки подскочиха двойно на ценовата платформа, за да можем ние, българите, с вкоренени земеделски и животновъдски традиции, да купуваме днес едно прясно мляко за 1.80 лева, докато то струва 1.03 лева в Брюксел (ad hoc Европейската столица).

Друга присъща наша черта – спорта. Спортният дух беше заложен в всекидневието на соц - българина като задължителна дисциплина. По онова, другото време настъпи и златният век на българската художествена гимнастика. После преминахме и през златния век на българския футбол (кратък момент, в който българинът се обичаше със съседа си и се прегръщаше с него по улици и паркове, докато се чувстваше горд, че е българин (Господ е Българин!, прогласяше Стоичков). Какво стана после? Една моя приятелка стана 1ва на европейско първенство по сноуборд и 4та в света, не само заради борбенския си дух, но и заради отдадената ни възможност да пътуваме и обикаляме по други писти и хоризонти. Спортният дух на българина си остана, но настъпиха скандалите. Появи се, другата, черната страна на българина, която винаги е била, но като че ли в сянка, лакомията.

Тук не става въпрос за хубавите стари сладкарнички, продавайки сухи пасти Балканчета и сочни баклави и толумбички, такива малко останаха, изместени от вериги сладкарници предлагащи торти Сахар, Париж и Венеция (понякога също толкова вкусни, но два пъти по-скъпи). Не, тук става въпрос за алчността на българина или неговия сюр-реализъм заложен в стара народна поговорка : Не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е по-зле!, която актуализирана би гласяла : Важно е на мен да ми е много добре, за съседа ми е все едно. Т.е. Сговорна дружина планина повдига не намира днешно приложение, нито в социалния, да не говорим в политическия ни живот.

Наказани от ЕС за безрасъдието и лакомията си, ние и до сега не се спираме. Европейската политика за сближаване чрез финансиране на по-бавно развиващите се държави (в повечето случаи става въпрос за райони, но при нас се взима предвид цяла България, въпреки че в София се движат повече Мерцедеси от колкото в Страсбург) се влива в строежи на вили край морето или скандални магистрали и електро-централи.

И все пак близостта ни с Европа ни променя, независимо дали го искаме или не. Стилът се променя, вкусът ни също. Изискванията за по-добро понякога ни връщат към черни и подкупни схеми, но много често предочертават една по-добре развиваща се култура. И ако през 90-те и началото на века четяхме вечната Агата Кристи или класическа литература, то днес изникват много наши талантливи съвременни писатели, било то, за да преразкажат епохата, която ни беляза или за да въведат новото, различното изкуство. Това, което доведе до разнообразието на културните галерии и възраждането на българското кино.

И ако другото е винаги обратното на първоначалното или възприемането на нещо от не видимата му страна, то при нас кое е другото? Европа и въведенто оживление на българския дух, било то в добра или обратна насока, или България, такава каквато я виждаме днес? Или иначе казано : амбицията или възможностите?

Кафе Бабел търси отговор на всички въпроси, които един съвременен българин (и) европеец би си задал.