Гледна точка

„Тъжно ви е, че телефонът ви мълчи?! Спрете да изплащате кредита си и проблемът ви е решен”, ни съветваше Уди Алън преди години. През 90-те електронната поща измести телефона като последен рубеж на самотата. Делникът на угнетените, разните офисни Бриджит Джоунс с отдавна погребани в чантите джиесеми, започваше с отваряне на имейла. Той беше психокамертонът за деня. Празнотата в пощата узаконяваше депресията. Самотуващи емигранти и техните родители, кандидати за работа, студенти в очакване на ОК от далечни университети потъваха в дълбок сплийн, докато в скоби до инбокса не се появеше обнадеждаваща цифричка. Поне единичка. А дотогава – угнетение, което втасваше в душата на страдалеца. Днес това е минало.

Защото в ход е нова революция. Един призрак броди над света, призракът на фейсбук. Броят на абонатите надхвърли 250 милиона. Мрежата расте в геометрична прогресия и заплита в брънките си практични люде и заклети социопати. Фейсбук е на път да стори онова, което постигна Майкрософт с конкурентите си след кратко боричкане. Да ги отпрати в забвение. Че си струва да се пише за фейсбук реших в деня, когато с чашата кафе отворих мрежата, ПРЕДИ да съм погледнал пощата си. Жалонна утрин.

В началото на месец февруари тази година, пред българската диаспора в Чикаго, Бойко Борисов открито определи българския електорат като “лош човешки материал”. “Това е основата на населението в момента – 1 милион цигани, 700-800 хиляди турци, 2 милиона и половина пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ”, обясни кметът на София, неформален лидер на спомената партия и сериозен претендент за премиерското кресло след парламентарните избори тази година. Нагледен пример за политическо “харакири” ще си кажете вие. Без коментар. Всъщност, нужда от коментар има…